Пътят от осанна до разпни го в живота често се оказва много кратък. Никъде обаче той не е толкова кратък, колкото при спортните запалянковци и въобще хората, които следят и коментират спорта, като мен Емил  Попов. Почти навсякъде по света е така. Но у нас, в България, си е правило единия ден да носим някой спортист или треньор на ръце заради грандиозната му победа, а на другия , при провал, да го освиркваме и да искаме главата му. Много често това се е случвало във футбола ни – и това в известен смисъл е обяснимо, като се има предвид доста шареният в интелектуално отношение и силно емоционален състав на футболните запалянковци. Това, което ме учуди безкрайно тия дни обаче, е циркът, който се разигра в родния ни волейбол – спорт, който не случайно минава за един от най-интелигентните спортове. От една-две години е ясно, че проблеми в националния ни отбор по волейбол има, според мен свързани със смяната на поколенията, ясно е обаче като бял ден и, че Радостин Стойчев е един наистина доказал се и успял треньор, дал много на националния ни отбор. Така че, предполагам, за много хора силно шокиращо е било решението на управителния съвет на волейболната ни федерация за уволняването му като треньор на националния ни отбор след поредния неуспех в последната квалификация за олимпийските игри. Безумна реакция, последвана от още по-безумни действия, като обявяването на Силвано Пранди за новия треньор, без той обаче да е дал окончателното си съгласие, след това пък, след натиск от върховете на държавата, отново връщане на Радостин Стойчев. Сценарий, достоен за латиносериал. Само че е добре сценаристите да знаят, че латиносериалите не са като американските филми – при тях краят не винаги е щастлив. Предстои да видим – в началото на юни.