Алгоритмите и антистрес играчките

Май пак се прецаках с тоя алгоритъм.

Вчера ми излезе реклама за… антистрес играчка. Антистрес играчка. Аз, човек, който пише блог, разсъждава над абсурдите на живота и се опитва да изкарва някакъв смисъл от хаоса, имам нужда от антистрес играчка. Това е връхната точка на иронията, а аз го приемам като лична обида.

Всички тези „персонализирани“ предложения, „подбрани“ специално за мен, са толкова нелепи, че чак ме разсмиват. Алгоритмите ни мислят за идиоти. Предлагат ни неща, които не ни трябват, защото знаят, че ако ги повтарят достатъчно, ще се почувстваме зле и ще ги купим. Щастието се купува. И то на лизинг.

Наскоро приятел се оплакваше, че Facebook му предлага курсове за личностно развитие, след като е споделил, че е разочарован от работата си. Все едно да кажеш на човек, който току-що е паднал от велосипеда, да си купи нов велосипед. И по-скъп. И с повече екстри. Защото проблемът не е в липсата на умения, а в лошия велосипед.

Аз забелязах нещо подобно преди месец. Започнах да търся евтини гуми за колата си и след два дни ми излязоха реклами за скъпи джанти. Очевидно алгоритъмът е решил, че проблемът не е, че искам да спестя пари, а че не съм достатъчно богат. И трябва да демонстрирам статуса си с новите джанти. Е, няма да стане.

Странното е, че работи. Хората купуват. Купуват, защото вярват, че нещо външно ще ги направи щастливи. Купуват, защото са убедени, че нещо им липсва. И алгоритмите се хранят с тази несигурност. Те създават нуждата, после предлагат решението. Гениално, нали?

Бях в магазин за техника преди седмица и гледах един мъж, който се колебаеше между два телевизора. Продавачът му обясняваше как по-скъпият модел има по-добър контраст и по-ярки цветове. Мъжът, видимо притеснен