Списъкът с желания

Вчера алгоритъмът ми предложи да си купя гребен за коса. Аз съм плешив. От поне петнадесет години не съм купувал гребен. И не, не съм търсил гребени в интернет. Просто си губих времето, докато чаках да свърши една досадна реклама на семинар.

Това е върхът на персонализацията, нали? Да ти предлагат неща, които не ти трябват, на база някаква изкривена представа за теб, събрана от дигиталните ти следи. Иронията е, че колкото повече данни събират за нас, толкова по-малко ни познават. Защото познанието не е просто информация, а разбиране. А алгоритмите разбират само числа.

В петък бях на опашка в супермаркета. Пред мен стоеше един мъж, който се опитваше да плати с криптовалута. Касиерката го гледаше като извънземен. Той обясняваше нещо за децентрализация и бъдещето на парите. Тя просто искаше да си приключи смяната. В този момент телефонът ми извести за промоция на консерви грах. Грах! Защото преди три месеца бях кликнал на реклама за зеленчуци.

Това не е случайност. Това е система. Системата, която ни тласка към консуматорство, като ни предлага неща, които *мисли*, че искаме. И колкото повече се поддаваме на тези предложения, толкова повече затвърждаваме алгоритъма в убеждението му, че е прав.

Спомням си как преди години, когато социалните мрежи бяха нови, хората се възмущаваха от таргетираната реклама. Сега я приемаме за даденост. Като че ли сме се примирили с идеята, че някой ни следи и ни манипулира. И най-лошото е, че го правим доброволно.

Наскоро попитах един приятел защо постоянно скролира в Instagram. Той ми отговори: „Ами, за да видя какво правят другите.“ Попитах го: „И какво печелиш от това?“ Той се замисли и каза: „Не знам. Просто така.“

Точно така. Просто така. Загубили сме способността да мислим критично. Да си задаваме въпроси. Да преценяваме сами какво искаме. Оставили сме алгоритмите да решават вместо нас.

В четвъртък се опитах да си купя билет за театър онлайн. Сайтът ме затрупа с предложения за почивки в екзотични дестинации. Защо? Защото преди месец бях търсил самолетни билети до Гърция. Театърът беше някъде там, отвъд алгоритмичния шум.

Не казвам, че технологиите са лоши. Казвам, че трябва да сме внимателни. Да не позволяваме на алгоритмите да ни определят. Да си напомняме, че сме хора, а не просто данни. Да си съставим собствен списък с желания, а не да го получаваме готов от някакъв софтуер.

Следващия път, когато видите реклама, която ви предлага нещо, от което нямате нужда, просто я игнорирайте. Купете си нещо, което наистина искате. Или още по-добре – направете нещо, което ще ви накара да се почувствате живи. Защото в крайна сметка, това е единственото, което има значение.