Недоразуменията на Емил Попов

Емил Попов обича много да върви пеша. И когато имам свободно време, винаги предпочитам да стигна до определено място, колкото и далечно да е то, ходейки пеша, а не с кола, градския транспорт или с такси. Оня ден обаче ми се обади един приятел, който си взе квартира на другия край на града, да отида, ама по-бързичко, че се захванал да лепи някакви тапети, като си мислел, че ще се справи сам. Да, ама те тапетите се оказали хартиени и слабички и като нямало кой да му ги придържа отдолу, развалил две-три парчета, докато прави опити. Викнах аз едно такси, щото беше около два часа – страшна жега, – пък и да не го карам да ме чака. Качих се на таксито, казах на шофьора адреса и потеглихме. Той един набурсучен, мълчи, от сто километра излъчва враждебност. Пристигнахме, платих му. Слязох и затворих вратата. Той през отворения прозорец ми викна нервно: Можеш ли да я затвориш още по-силно? Аз помислих, че е тежка врата и не съм я затворил достатъчно силно. И нали съм си любезен и услужлив, отворих вратата и я ударих още по-силно с идеята да се затвори по-добре. Като слезе тоя човек, като се разфуча: ти за какъв се мислиш бе, на интересен ли ще ми се правиш. Почти на бой налита на Емил Попов. Едвам му обясних, че е станало недоразумение и не съм блъснал вратата, за да му се подигравам. Луда работа, ви казвам. Имам, нямам време, бързам, не бързам – ще си ходя пеша. Другото се оказа опасна работа.