Камерите и личното пространство

В събота сутринта аз Емил Попов реших да се поразходя малко из града, по хладно. Тръгнах по-рано, докато още не е пекнало най-силното обедно слънце. И минавайки покрай една баничарница, така хубаво ми замириса на прясно изпечени банички, че забравих за миг колко мазни са и на какво ще заприличам в тия жеги, и се сдобих с една двойна. И започнах веднага да си я ям, щото студената баница не е баница, твърда е като подметка. И така, както се бях омазал, насреща ми иде едно младо момиче с микрофон в ръка, а след нея притичва оператор с камера на рамо и я сочи право към мазната баница и към омазаната ми физиономия. Толкова се притесних, макар да не съм суетен, че даже и не помня какво ме питаше репортерката, само й направих знак да се отдръпне – и тя с микрофона, още повече операторът с камерата. Да, ама репортерите са нахално племе и атаките й продължиха още известно време. Ядосах се много. Надявам се да не са ме окарикатурили по някоя телевизия с мазна баница в ръка и още по-мазна физиономия. Ама се пита Емил Попов оттогава насам какво им дава право на тия хора да ти се навират така в лицето и да ти влизат в личното пространство. Далече съм от мисълта, че трябва писмено да ми искат разрешението да ме снимат, ама смятам, че то си личи кои хора ги блазнят публичните изяви и с удоволствие биха застанали пред камерите и биха отговаряли на въпросите на репортерката. Аз със сигурност не съм от тях. И още по-сигурно ми личи.