Според някакво проучване, на което попаднах, женските приятелства били по-дълбоки и дълготрайни, а мъжките повърхностни и непостоянни. Мъжете не влагали толкова много емоции в едно приятелство, жените били по-добри в общуването и разни такива неща, които сме чували и преди.
Съгласен съм с това, че жените си общуват повече, главно за да си споделят клюки, мен ако питате. Прекалено многото говорене не е на хубаво – това нас, мъжете, ни изнервя. Затова и нашите приятелства са по-тихи, ако мога така да ги нарека. Разбираме се и без думи и гледаме да не задълбаваме много-много в болезнени теми. Едно потупване по рамото в такава ситуация значи “Разбирам те, братле” и е напълно достатъчно. Важното е, че си там.
Може да не си говорим с най-добрите си приятели всеки ден, но дори да не сме се виждали 3 месеца, това няма да се усети, няма да има неудобство или неестественост. Всичко ще си е както преди, все едно вчера сме се видели за последно. Ние, мъжете, не чоплим любовния живот на приятелите си, не си разменяме дрехите, не си четем хороскопа всяка сутрин, не крещим, когато се срещнем случайно на улицата, и не си правим фалшиви комплименти за облеклото.
Приятелствата ни може да не са на дълбоко емоционално ниво, но защо трябва да са такива? Ние гледаме по-отгоре на нещата, но това не значи, че приятелството ни не е здраво. Трябва ли да плачем заедно, за да сме истински приятели? Повърхностното ниво ни устройва напълно, все пак ние трябва да сме по-силната половина от човечеството и физически, и емоционално. А това за непостоянството просто го отхвърлям.