Всеки знае да иска, за възможностите си изобщо не се замисля, а по последните две неща дори не можем да говорим. Действията са ни някъде далеч, далеч в пустинята. Предпочитаме да викаме Неволята, та тя ако може да дойде да ни оправи положението. Замислете се, че за всичко е така. Но най като че ли ме възмущава отношението ни към средата, в която живеем. Първи сме в оплакването и най-лесни са думите ни, че всички трябва да емигрираме, защото не можело да се живее повече в тази държава. 
Вчера разказвах на един приятел колко хубави неща са направили за града ни, а той почна да ми се кара, така по приятелски, и да ме поучава, че не виждам лошото, как живеем поразяващо зле, че трябва да изляза на протест и така нататък… Малко му се поядосах. Не виждам лошото ли? Напротив – аз лошото не съм спрял да го гледам от години. По -трудното е да видиш хубавото и да започнеш да го уважаваш. Докога с черногледството и с активността само на думи. За какво ми е да излизам на площата с хора, които не знаят какво искат. Отговорно заставам зад думите си. Ходих на последния протест и видях хора под строй, които изобщо не знаеха защо са там, други, които бяха дошли да гледат сеир и такива, които постонно повтаряха, че ще мигрират и бяха насочили гнева от ежедневието си във вандалски прояви. Чак ми стана страшно. Не, аз няма да отида на протест. Ще ида да си изхвърля боклука разделно, ще си сложа цветя на терасата, ще си карам по правилата, ще паркирам по правилата, ще помагам на съседите да се оправят градинките пред блока. Ако всикчи правим така – няма да има нужда от оплаквания и протести…