Казвал съм ви, че едно от нещата, които обичам най-много, е да спортувам. А днес ще ви споделя, че едно от нещата, за които най-много съжалявам, е това, че така се е случи, че не превърнах спорта в своя професия. Смятам, че спортът развива много ценни и полезни за живота качества, особено за един мъж – като сила на духа, спортна злоба в хубавия смисъл на думата и невероятна дисциплина. Мислех си тия дни за това покрай лошите вести, които дойдоха за капитана на българския национален отбор по футбол Стилян Петров. Не знам защо, обаче съм абсолютно сигурен, че този изключителен футболист, а и изключителен човек – рядко съчетание даже и в големия спорт – ще успее да се справи с това голямо изпитание, пред което е изправен. Не само заради собствената си сила на духа, а и заради небивало единодушната морална подкрепа и от цяла България, и от целия свят, която тече като положителна енергия към него. Спомнете си само тежката травма, която претърпя нашата именита спринтьорка Ивет Лалова преди няколко години на турнир в Атина. Тогава всички я отписваха не само от големия спорт, но и от спорта въобще. Само пет години по-късно обаче, след претърпени седем операции и много мъчителен възстановителен период, тя отново успя да триумфира и да се превърне в най-бързата бяла жена на планетата. Ще кажете, че няма нищо общо между двете трагедии – не, има, това е изключителната сила на духа на големите спортисти. А Стилян Петров е доказал, че е такъв. И съм сигурен, че ще дочакаме и неговото голямо завръщане. Много скоро.

Емилиан Попов